Don't hold yourself like that
You'll hurt your knees
I kissed your mouth and back
But that's all I need
Don't build your world around volcanoes melt you down
What I am to you is not real
What I am to you you do not need
What I am to you is not what you mean to me
You give me miles and miles of mountains
And I'll ask for the sea
Don't throw yourself like that
In front of me
I kissed your mouth your back
Is that all you need?
Don't drag my love around volcanoes melt me down
What I am to you is not real
What I am to you you do not need
What I am to you is not what you mean to me
You give me miles and miles of mountains
And I'll ask for what I give to you
Is just what i'm going through
This is nothing new
No no just another phase of finding what I really need
Is what makes me bleed
And like a new disease she's still too young to treat
Volcanoes melt me down
She's still too young
I kissed your mouth
You do not need me
22.02.2007 г.
Damien Rice VOLCANO
21.02.2007 г.
Има ли Цветя!?
Не знам дали вече вярвам в любовта.
По-скоро не вярвам.
Истинската, завладяващата, обсебващата. Липсва ми.
Има я, но е кратък миг, който е последван от дълбока болка. Влюбваш се, обичаш, даваш, усмихваш се. Докато не останеш сам. Прелъстен и изоставен.
Не съм от типа които се отчайват. Дори напротив. Винаги преливам от енергия и позитивизъм. Но има моменти, които ме събарят на земята и от вечен оптимист ставам ярък реалист. Какво да направя, когато действителността е такава? Няма принцове на бели коне, няма и жаби, които се превръщат в принцеси. Няма ги искрените и чисти отношения. Всеки се чуди как да извлече полза от теб, да те подмами за да задоволи глада си. Фалшиви усмивки, измамни маски зад които стоят подли намерения. А всъщност всички ги е страх. От любовта, от болката, от това да не останат наранени. Затова всеки се е затворил в клетката си и гледа кое е най-добро за него. Всеки го е страх да поеме първата крачка, защото не знае какво следва след нея. Всеки го е страх да се влюби, защото може да остане излъган. И така не разкриваме себе си, оставаме истинското си аз някъде скрито в ъгъла, да прашасва.
Живеем ден за ден, съжаляваме за минали моменти, искаме да върнем времето назад. И не осъзнаваме какво губим, докато ровим в миналото. Не осъзнаваме какво може да спечелим, ако се опитаме да бъдем себе си. Не мислим какво ще спечелим, ако рискуваме да обичаме. Просто си стоим неподвижни и живеем ден за ден. Понякога ако просто се оставиш на течението, не знаеш какво ще срещнеш по пътя си. Не знаеш дали ще го подминеш, когато го срещнеш, или ще го оставиш да те докосне и заплени.
Нашият живот прилича понякога на гара, на която пристигат само закъснели влакове. А нас ни се иска да хванем най-накрая онзи влак, който ще ни закара на спирката, на която искаме да слезем. По възможност да не сме сами, а с някой, който да ни държи за ръка и да ни казва: ”Не се притеснявай, аз съм с теб.
Искам да вярвам, че има истинска любов. Да вярвам, че отнякъде ще се появи прашасъл принц, ще ме хване за ръка и ще ми каже: Не се притеснявай, аз съм с теб. И скоро няма да си тръгна.
По-скоро не вярвам.
Истинската, завладяващата, обсебващата. Липсва ми.
Има я, но е кратък миг, който е последван от дълбока болка. Влюбваш се, обичаш, даваш, усмихваш се. Докато не останеш сам. Прелъстен и изоставен.
Не съм от типа които се отчайват. Дори напротив. Винаги преливам от енергия и позитивизъм. Но има моменти, които ме събарят на земята и от вечен оптимист ставам ярък реалист. Какво да направя, когато действителността е такава? Няма принцове на бели коне, няма и жаби, които се превръщат в принцеси. Няма ги искрените и чисти отношения. Всеки се чуди как да извлече полза от теб, да те подмами за да задоволи глада си. Фалшиви усмивки, измамни маски зад които стоят подли намерения. А всъщност всички ги е страх. От любовта, от болката, от това да не останат наранени. Затова всеки се е затворил в клетката си и гледа кое е най-добро за него. Всеки го е страх да поеме първата крачка, защото не знае какво следва след нея. Всеки го е страх да се влюби, защото може да остане излъган. И така не разкриваме себе си, оставаме истинското си аз някъде скрито в ъгъла, да прашасва.
Живеем ден за ден, съжаляваме за минали моменти, искаме да върнем времето назад. И не осъзнаваме какво губим, докато ровим в миналото. Не осъзнаваме какво може да спечелим, ако се опитаме да бъдем себе си. Не мислим какво ще спечелим, ако рискуваме да обичаме. Просто си стоим неподвижни и живеем ден за ден. Понякога ако просто се оставиш на течението, не знаеш какво ще срещнеш по пътя си. Не знаеш дали ще го подминеш, когато го срещнеш, или ще го оставиш да те докосне и заплени.
Нашият живот прилича понякога на гара, на която пристигат само закъснели влакове. А нас ни се иска да хванем най-накрая онзи влак, който ще ни закара на спирката, на която искаме да слезем. По възможност да не сме сами, а с някой, който да ни държи за ръка и да ни казва: ”Не се притеснявай, аз съм с теб.
Искам да вярвам, че има истинска любов. Да вярвам, че отнякъде ще се появи прашасъл принц, ще ме хване за ръка и ще ми каже: Не се притеснявай, аз съм с теб. И скоро няма да си тръгна.
Винаги съм си мислила, че за да се радваш на щастлива връзка, за да искаш да получаваш любов, уважение, искреност, топлота, трябва да можеш да даваш. Да даряваш човека до теб с това, от което има нужда, за да получаваш същото и от него. Защото хората са казали, “прави това, което искаш да ти направят”. В Библията е казано -“Давай, за да ти се даде.”
Но какво става когато даваш, а не получаваш? Изхабяваме ли се по този начин?
Какво става, когато очакваш да имаш нещо истинско, а го нямаш? Защото не се чувстваш наистина специален...защото ти липсва все нещичко...защото чувстваш, че се раздаваш прекалено много, а всъщност се питаш ”трябва ли?”
Казват, че да обичаш някого означавало да даваш и да забравиш на мига какво си дал. Да не очакваш да ти се върне. Да се раздаваш и да си щастлив с това, което си дал. Това означава ли, че не трябва да сме “злопаметни” в любовта?
Жалкото обаче е, че хората имат навика да помнят повече лошите неща. Да си спомнят не кой какво добро му е направи, а какво зло. И после се сърдим на другите, а всъщност трябва да се сърдим на себе си...
Но какво става когато даваш, а не получаваш? Изхабяваме ли се по този начин?
Какво става, когато очакваш да имаш нещо истинско, а го нямаш? Защото не се чувстваш наистина специален...защото ти липсва все нещичко...защото чувстваш, че се раздаваш прекалено много, а всъщност се питаш ”трябва ли?”
Казват, че да обичаш някого означавало да даваш и да забравиш на мига какво си дал. Да не очакваш да ти се върне. Да се раздаваш и да си щастлив с това, което си дал. Това означава ли, че не трябва да сме “злопаметни” в любовта?
Жалкото обаче е, че хората имат навика да помнят повече лошите неща. Да си спомнят не кой какво добро му е направи, а какво зло. И после се сърдим на другите, а всъщност трябва да се сърдим на себе си...
Богиня...
Тази вечер ще бъда твоята богиня.
Ще нахлуя в най-дълбоките пластове на съзнанието ти и ще се настаня там за известно време. Ще пренощувам няколко вечери,за да те очаровам стихийно. Ще си тръгна с гръм и трясък. Ще ти липсвам, защото ще съм те повлякла в серийна поредица, от която не искаш да изпускаш нищо. Ще се молиш пак да се завърна и да ме гледаш в унес, да те приспивам нежно и да се събуждаш със сияйна усмивка при вида на моите горещи очи.
Сигурен си, че искаш още от приятното опиянение. Потънал ще си в друг свят, където всичко е различно. Ще търсиш онази ведра усмивка и онези меки ръце, които да те галят по врата. Няма да искаш да напуснеш изгарящия момент, в който прегръщаш цялото ми тяло, потънало в жар и лудо вълнение.
Сърцето ти жадно ще е за мен, защото аз бях твоята богиня. Безсмъртна ще бъда в съня ти. Да ме сънуваш ще се молиш до забрава. Твоята нощна любима завинаги ще остана...
Ще нахлуя в най-дълбоките пластове на съзнанието ти и ще се настаня там за известно време. Ще пренощувам няколко вечери,за да те очаровам стихийно. Ще си тръгна с гръм и трясък. Ще ти липсвам, защото ще съм те повлякла в серийна поредица, от която не искаш да изпускаш нищо. Ще се молиш пак да се завърна и да ме гледаш в унес, да те приспивам нежно и да се събуждаш със сияйна усмивка при вида на моите горещи очи.
Сигурен си, че искаш още от приятното опиянение. Потънал ще си в друг свят, където всичко е различно. Ще търсиш онази ведра усмивка и онези меки ръце, които да те галят по врата. Няма да искаш да напуснеш изгарящия момент, в който прегръщаш цялото ми тяло, потънало в жар и лудо вълнение.
Сърцето ти жадно ще е за мен, защото аз бях твоята богиня. Безсмъртна ще бъда в съня ти. Да ме сънуваш ще се молиш до забрава. Твоята нощна любима завинаги ще остана...
Ain't no sunshine when she's gone
It's not warm when she's away
Ain't no sunshine when she's gone
And she always gone too long
Anytime she goes away.
It's not warm when she's away
Ain't no sunshine when she's gone
And she always gone too long
Anytime she goes away.
19.02.2007 г.
To Love and be loved
Щастието не е труднo достъпна местност, до която се добират само определени хора. Щастието е абсолютно достъпно за всеки, защото е във всеки един от нас. Всички го търсим, а то си е скрито в нас....просто малко хора го виждат...
Никой друг не може да ни направи по-щастливи от нас самите...
Щастието е резултат на любовта, която произлиза от нас... просто трябва да обичаме себе си, за да ни обичат и нас... да отворим сетивата си за любовта и тя ще дойде като чакан гост...
Любовта е различна за всеки, защото е индивидуална и уникална. Всеки сам трябва да я преживее. Да се докосне до върховете и до урните й. Да се извиси или да падне, да полети или да се сниши. Но любовта няма нищо общо с писанията, представите и нормите. Тя е лично преживяване…
Любовта не е само думи. Тя е свързана с постъпките. А любов доказана чрез постъпки може да донесе само щастие и удовлетворение. Единственият начин да достигнем до нея е да я практикуваме. Не е нужно да обясняваме любовта си, необходимо е само да я показваме...
Никой друг не може да ни направи по-щастливи от нас самите...
Щастието е резултат на любовта, която произлиза от нас... просто трябва да обичаме себе си, за да ни обичат и нас... да отворим сетивата си за любовта и тя ще дойде като чакан гост...
Любовта е различна за всеки, защото е индивидуална и уникална. Всеки сам трябва да я преживее. Да се докосне до върховете и до урните й. Да се извиси или да падне, да полети или да се сниши. Но любовта няма нищо общо с писанията, представите и нормите. Тя е лично преживяване…
Любовта не е само думи. Тя е свързана с постъпките. А любов доказана чрез постъпки може да донесе само щастие и удовлетворение. Единственият начин да достигнем до нея е да я практикуваме. Не е нужно да обясняваме любовта си, необходимо е само да я показваме...
To Love and be loved
is to feel the sun
from both sides.
Today, because of You
I cast no shadow.
is to feel the sun
from both sides.
Today, because of You
I cast no shadow.
Истината за пеперудите
"Веднъж в един пашкул се появила малка пукнатина и случайно минаващ човек стоял часове и наблюдавал как през тази малка цепнатина се опитвала да излезе пеперуда. Минало доста време, но пеперудата сякаш изоставила своите усилия, а цепнатината оставала все така малка. На човека му се сторило, че пеперудата е направила всичко възможно и че у нея не са останали никакви сили за каквото и да било повече. Тогава човекът решил да помогне на пеперудата: взел малко ножче и разрязал пашкула. Пеперуда излязла веднага. Но нейното телце било слабо и немощно, крилата й били недоразвити и едва се движели. Човекът продължил да наблюдава, мислейки че крилата на пеперудата ще се оправят, ще укрепнат и тя ще може да лети. Но нищо подобно не се случило.През остатъка от живота си пеперудата се влачила по земята. Тя така и не могла да литне.И всичко само заради това, че човекът, желаейки да й помогне, не разбрал, че усилието за излизане от пашкула е необходимо на пеперудата, за да може течността от тялото й да премине в крилата, те да се разгърнат и така тя да може да лети. Животът заставял пеперудата с труд да напусне тази обвивка, за да може да расте и да се развива.
Понякога именно усилието ни е необходимо в живота.
Ако ни беше позволено да живеем, без да срещаме трудности, то бихме били ощетени. Ние не бихме могли да станем толкова силни, колкото сме сега. Никога не бихме могли да полетим.
Аз молих за сила ..., а животът ми даде трудности, за да ме направи силен.
Аз молих за мъдрост..., а животът ми даде проблеми за разрешаване.
Аз молих за богатство..., а животът ми даде ум и силно тяло, за да мога да работя.
Аз молих да мога да летя..., а животът ми даде препятствия, за да мога да ги преодолявам.
Аз молих за любов..., а животът ми даде хора, на които мога да помогна да разрешат проблемите си.
Аз молих за блага..., а животът ми даде възможности.
Не получих нищо от това, за което молих... Но получих всичко, което ми е нужно."
Понякога именно усилието ни е необходимо в живота.
Ако ни беше позволено да живеем, без да срещаме трудности, то бихме били ощетени. Ние не бихме могли да станем толкова силни, колкото сме сега. Никога не бихме могли да полетим.
Аз молих за сила ..., а животът ми даде трудности, за да ме направи силен.
Аз молих за мъдрост..., а животът ми даде проблеми за разрешаване.
Аз молих за богатство..., а животът ми даде ум и силно тяло, за да мога да работя.
Аз молих да мога да летя..., а животът ми даде препятствия, за да мога да ги преодолявам.
Аз молих за любов..., а животът ми даде хора, на които мога да помогна да разрешат проблемите си.
Аз молих за блага..., а животът ми даде възможности.
Не получих нищо от това, за което молих... Но получих всичко, което ми е нужно."
Молих се на Бога
МОЛИХ СЕ на Бога да придобия сила.
Станах слаб, за да се науча смирено да се подчинявам.
Молих се на Бога за здраве, за да мога да извърша велики дела.
Отредена ми бе немощ, за да върша по-добри неща.
Молих се за богатство, за да бъда щастлив.
Обречен бях да живея в бедност, за да се науча на мъдрост.
Молих се за власт, за да заслужа похвалата на хората.
Получих в замяна слабост, за да почувствам потребността от Бог.
Молих се за всичко, което изпълва живота с радост.
Дарен бях с живот, за да мога да се радвам на всичко.
Не получих нищо, за което се молих, а всичко, за което се надявах.
Въпреки че не го съзнавах, неизречените ми молитви бяха чути!
Аз съм сред най-благословените хора!
Рой Кампанела
Станах слаб, за да се науча смирено да се подчинявам.
Молих се на Бога за здраве, за да мога да извърша велики дела.
Отредена ми бе немощ, за да върша по-добри неща.
Молих се за богатство, за да бъда щастлив.
Обречен бях да живея в бедност, за да се науча на мъдрост.
Молих се за власт, за да заслужа похвалата на хората.
Получих в замяна слабост, за да почувствам потребността от Бог.
Молих се за всичко, което изпълва живота с радост.
Дарен бях с живот, за да мога да се радвам на всичко.
Не получих нищо, за което се молих, а всичко, за което се надявах.
Въпреки че не го съзнавах, неизречените ми молитви бяха чути!
Аз съм сред най-благословените хора!
Рой Кампанела
Писна МИ!!!
Любовта е нещо... прекалено относително. Всъщност дори не знам какво, по дяволите трябва наистина да е. Толкова често ми се менят настроенията, че имам чувството, че съм попаднала в пералня и всякакви цветове се изливат върху мен.
Напоследък имам лоши предчувствия...
Както и има лоши, много лоши случки в обикновеното ежедневие.
За вас, влюбените. Най-лошо е да не си вярвате един на друг. Винаги когато ще сте заедно, трябва да сте безрезервно сигурни в другия.
Аз не съм така...
И може би никога няма да бъда. Трудно е. Любовта те разиграва на малкото си пръстче, кара те да се чувстваш леке...
Не съм свикнала аз да съм лекето, знаете ли... Трудно е да приемеш реалността, която те удря по този брутален начин в сърцето...
"Усмихвай се на всичко и всички, смей им се в лицето!"
Да, ама аз не мога така...
Как да се смея в лицето на любовта? Толкова е трудно, по дяволите.
Вървиш по мокрия път, обувките ти нервно шляпат, вятъра реже скулите ти, а дъжда се изсипва като с кофи точно върху теб... Но ти не обръщаш внимание на това... Мислите ти са изцяло заети с Него... Осъзнаваш, че нещата не стоят точно така, както си ги виждал... И изведнъж падаш духом и другите те виждат като пречупена...
Да... Да..
Всичко е объркано, но опитайте да разберете болния от любов мозък и кървящото от болка сърце...
Обич...
Сега сигурно четеш написаното...Четеш и очите ти се разширяват, учудени от моя песимизъм и рязката промяна на мнението ми... Чети си, любов, и разбери докъде ме докара...
Нима си мислите, че съм паднала духом?!
Дълбоко се лъжете. Не спирам да се усмихвам. Смея се на най-тъпото нещо, смея се на хорските трагедии и хорската мъка, простотия и ограниченост. Но не си мислете, че е от злоба или завист... От чисто отчаяние си е...
Обич, Скъпи мой...
Човек не може да издържи на всичко. Той в един момент просто би сдал багажа. Както го сдадох аз. Да.
Не... Продължавам да се смея на всички...
Напоследък имам лоши предчувствия...
Както и има лоши, много лоши случки в обикновеното ежедневие.
За вас, влюбените. Най-лошо е да не си вярвате един на друг. Винаги когато ще сте заедно, трябва да сте безрезервно сигурни в другия.
Аз не съм така...
И може би никога няма да бъда. Трудно е. Любовта те разиграва на малкото си пръстче, кара те да се чувстваш леке...
Не съм свикнала аз да съм лекето, знаете ли... Трудно е да приемеш реалността, която те удря по този брутален начин в сърцето...
"Усмихвай се на всичко и всички, смей им се в лицето!"
Да, ама аз не мога така...
Как да се смея в лицето на любовта? Толкова е трудно, по дяволите.
Вървиш по мокрия път, обувките ти нервно шляпат, вятъра реже скулите ти, а дъжда се изсипва като с кофи точно върху теб... Но ти не обръщаш внимание на това... Мислите ти са изцяло заети с Него... Осъзнаваш, че нещата не стоят точно така, както си ги виждал... И изведнъж падаш духом и другите те виждат като пречупена...
Да... Да..
Всичко е объркано, но опитайте да разберете болния от любов мозък и кървящото от болка сърце...
Обич...
Сега сигурно четеш написаното...Четеш и очите ти се разширяват, учудени от моя песимизъм и рязката промяна на мнението ми... Чети си, любов, и разбери докъде ме докара...
Нима си мислите, че съм паднала духом?!
Дълбоко се лъжете. Не спирам да се усмихвам. Смея се на най-тъпото нещо, смея се на хорските трагедии и хорската мъка, простотия и ограниченост. Но не си мислете, че е от злоба или завист... От чисто отчаяние си е...
Обич, Скъпи мой...
Човек не може да издържи на всичко. Той в един момент просто би сдал багажа. Както го сдадох аз. Да.
Не... Продължавам да се смея на всички...
Това е за теб!
Да откриеш истинската любов...Означава да намираш спасение в прегръдката на любимия човек. Да знаеш, че само при вида на две очи и света става по-хубав, че болката си отива, че усмивката му измива сълзите в душата ти. Да знаеш, че само при докосването на устните му до твоите,слънцето свети само за вас.
Няма нищо по-хубаво от това да усещаш как двете ви сърца бият в един ритъм. Да знаеш, че душата ти не кърви заради болка, а че кърви за любовта преминаваща през цялото ти същество.
Да чувстваш, че света е пред теб и ти си в центъра. Че си готов да преминеш с лекота през каквито и да било пречки, без опасения, без колебания, без страх...защото знаеш, че има някой до теб, който вярва в теб и който те обича.
Няма нищо по-удовлетворяващо от това да знаеш, че няма какво да губиш в любовта . Заради човека до теб. Да си сигурен, че има само спечелени битки и смело завладени късчета земен рай. Да си убеден, че всичко което ти предстои е по-хубаво от това, което преживяваш в момента. Да знаеш, че това което даваш си заслужава и че ще го получиш в същата доза, дори в по-голяма...
Да знаеш,че политането в седмото небе е напълно възможно докато си здраво стъпил на земята. Да знаеш, че любовта ви преминава през епична развръзка, последвана от очаквана кулминация и завършваща с неочакван край, но край, който със сигурност е позитивен....
Няма нищо по-хубаво от това да чувстваш мислите на другия, да чуваш неизречените му желания, да довършваш изреченията му....
Нищо не може да се сравни с истинското сливане на емоция, чувство и вътрешна красота. Нищо като хармонията на физическото и емоционалното! Нищо друго като да тръпнеш в очакване на следващата ви среща, да живееш заради другия, да искаш да заспиваш до него и да се събудиш в прегръдките му, да се чувстваш живa както никога досега...
Няма нищо по-хубаво от това да бъдеш, да знаеш, да чувстваш, че си целият свят за някого...и да откриваш целия свят само в мигването на двете му очи...
Няма нищо по-хубаво от това да усещаш как двете ви сърца бият в един ритъм. Да знаеш, че душата ти не кърви заради болка, а че кърви за любовта преминаваща през цялото ти същество.
Да чувстваш, че света е пред теб и ти си в центъра. Че си готов да преминеш с лекота през каквито и да било пречки, без опасения, без колебания, без страх...защото знаеш, че има някой до теб, който вярва в теб и който те обича.
Няма нищо по-удовлетворяващо от това да знаеш, че няма какво да губиш в любовта . Заради човека до теб. Да си сигурен, че има само спечелени битки и смело завладени късчета земен рай. Да си убеден, че всичко което ти предстои е по-хубаво от това, което преживяваш в момента. Да знаеш, че това което даваш си заслужава и че ще го получиш в същата доза, дори в по-голяма...
Да знаеш,че политането в седмото небе е напълно възможно докато си здраво стъпил на земята. Да знаеш, че любовта ви преминава през епична развръзка, последвана от очаквана кулминация и завършваща с неочакван край, но край, който със сигурност е позитивен....
Няма нищо по-хубаво от това да чувстваш мислите на другия, да чуваш неизречените му желания, да довършваш изреченията му....
Нищо не може да се сравни с истинското сливане на емоция, чувство и вътрешна красота. Нищо като хармонията на физическото и емоционалното! Нищо друго като да тръпнеш в очакване на следващата ви среща, да живееш заради другия, да искаш да заспиваш до него и да се събудиш в прегръдките му, да се чувстваш живa както никога досега...
Няма нищо по-хубаво от това да бъдеш, да знаеш, да чувстваш, че си целият свят за някого...и да откриваш целия свят само в мигването на двете му очи...
Пожелавам ти...
Пожелавам ти любов...в най-добрата й форма...в най-чистия й вид...в най-безупречното й лице...
Пожелавам ти очите ти да блестят... като слънцето...като звездите в ясна нощ...като отражението на водата в светъл ден...
Пожелавам ти да не умираш в мечтите си...а да се раждаш всеки път,с всяка мечта…
Пожелавам ти да гълташ чистия въздух на истинското приятелство...да дишаш и да издишаш без да се задушаваш,без да изпитваш стягаща болка в гърдите...
Пожелавам ти безоблачни утрини и топли дни...в душата ти...в сърцето ти...в усмивката ти....
Пожелавам ти щастие...нежно като кадифе...пламтящо като пожар...горещо като изригващ вулкан...
Пожелавам ти да намериш истината и силата в прошката...за да се извисиш над себе си и над другите....
Пожелавам ти да вярваш...защото вярата е спасение...
Пожелавам ти очите ти да блестят... като слънцето...като звездите в ясна нощ...като отражението на водата в светъл ден...
Пожелавам ти да не умираш в мечтите си...а да се раждаш всеки път,с всяка мечта…
Пожелавам ти да гълташ чистия въздух на истинското приятелство...да дишаш и да издишаш без да се задушаваш,без да изпитваш стягаща болка в гърдите...
Пожелавам ти безоблачни утрини и топли дни...в душата ти...в сърцето ти...в усмивката ти....
Пожелавам ти щастие...нежно като кадифе...пламтящо като пожар...горещо като изригващ вулкан...
Пожелавам ти да намериш истината и силата в прошката...за да се извисиш над себе си и над другите....
Пожелавам ти да вярваш...защото вярата е спасение...
Ти си този...
Обичам те, защото ти си радостта...
Защото ме караш да се чувствам както никога до сега...
Мога да ти се доверя без да се притеснявам...
Твоята вяра е това което държи пламъка на любовта жив...
Обичам те, защото съм живa от момента, в който се запознахме...
Винаги си до мен когато имам нужда...
Обичам те, защото ме караш да показвам най-доброто от себе си...
Защото си неустоим...
Винаги успяваш да ме накараш да се усмихна...
Обичам те, защото си усмивка, и нежност, и любов...
Когато мисля за теб се изпълвам с прекрасно чувство...
Имаш прекрасно чувство за хумор
Обичам те, защото си различeн...
Любовта е, това което значиш за мен - а ти си всичко...
Обичам те - просто така, обичам те, защото те има...
Всеки път когато те погледна, сърцето ми спира за миг...
Ти си тoзи, който държи ключа към моето сърце.....
Помагаш ми в трудни моменти...
Защото вярваш в мен...
Обичам те, защото си ти...
Показа ми истинското значение на любовта...
Сънищата ми са прекрасни, защото ти си в тях...
Обичам те защото си красив...
И разбира се твоята интелигентност, защото беше достатъчно умeн за да се влюбиш в мен.
Защото ме караш да се чувствам както никога до сега...
Мога да ти се доверя без да се притеснявам...
Твоята вяра е това което държи пламъка на любовта жив...
Обичам те, защото съм живa от момента, в който се запознахме...
Винаги си до мен когато имам нужда...
Обичам те, защото ме караш да показвам най-доброто от себе си...
Защото си неустоим...
Винаги успяваш да ме накараш да се усмихна...
Обичам те, защото си усмивка, и нежност, и любов...
Когато мисля за теб се изпълвам с прекрасно чувство...
Имаш прекрасно чувство за хумор
Обичам те, защото си различeн...
Любовта е, това което значиш за мен - а ти си всичко...
Обичам те - просто така, обичам те, защото те има...
Всеки път когато те погледна, сърцето ми спира за миг...
Ти си тoзи, който държи ключа към моето сърце.....
Помагаш ми в трудни моменти...
Защото вярваш в мен...
Обичам те, защото си ти...
Показа ми истинското значение на любовта...
Сънищата ми са прекрасни, защото ти си в тях...
Обичам те защото си красив...
И разбира се твоята интелигентност, защото беше достатъчно умeн за да се влюбиш в мен.
История за любовта
Имало едно време един остров, на който живеели всички чувства. Щастието, Тъгата, Познанието и всички други, включително и Любовта.
Един ден на чувствата било съобщено, че островът ще потъне, затова всички приготвили лодките си и отплували. Единствено Любовта упорствала да остане до последния възможен момент. Когато островът бил почти потънал, Любовта решила да помоли за помощ.
Богатството преминало покрай Любовта... Любовта казала:
- Богатство, вземи ме със себе си.
- Не мога – отговорило Богатството... – Имам много злато на кораба си и няма място за теб.
Любовта решила да помоли Суетата, която също преминала в красив кораб:
- Суета, моля те помогни ми.
- Не мога да ти помогна, Любов, цялата си мокра и може да повредиш кораба ми. – отговорила Суетата.
Тъгата била наблизо, затова Любовта я помолила:
- Тъга, позволи ми да избягам с теб.
- Не мога, Любов. Толкова ми е тъжно, че имам нужда да остана сама.
Щастието също преминало покрай Любовта, но било толкова щастливо, че дори не чуло, когато Любовта го повикала.
Внезапно се чул глас:
- Ела, Любов, аз ще те взема със себе си.
Гласът бил на непознат възрастен.
Любовта била толкова развълнувана и щастлива, че забравила да попита за името му. Когато пристигнали на сушата, той продължил по пътя си. Любовта, осъзнавайки колко много му дължи, попитала Познанието:
- Кой ми помогнаω
- Помогна ти Времето – отговорило Познанието.
- Времетоω – почудила се Любовта, - Но защо Времето ми е помогналоω
Познанието се усмихнало и с дълбока мъдрост отговорило:
- Защото само Времето е способно да разбере колко велика е Любовта!
Един ден на чувствата било съобщено, че островът ще потъне, затова всички приготвили лодките си и отплували. Единствено Любовта упорствала да остане до последния възможен момент. Когато островът бил почти потънал, Любовта решила да помоли за помощ.
Богатството преминало покрай Любовта... Любовта казала:
- Богатство, вземи ме със себе си.
- Не мога – отговорило Богатството... – Имам много злато на кораба си и няма място за теб.
Любовта решила да помоли Суетата, която също преминала в красив кораб:
- Суета, моля те помогни ми.
- Не мога да ти помогна, Любов, цялата си мокра и може да повредиш кораба ми. – отговорила Суетата.
Тъгата била наблизо, затова Любовта я помолила:
- Тъга, позволи ми да избягам с теб.
- Не мога, Любов. Толкова ми е тъжно, че имам нужда да остана сама.
Щастието също преминало покрай Любовта, но било толкова щастливо, че дори не чуло, когато Любовта го повикала.
Внезапно се чул глас:
- Ела, Любов, аз ще те взема със себе си.
Гласът бил на непознат възрастен.
Любовта била толкова развълнувана и щастлива, че забравила да попита за името му. Когато пристигнали на сушата, той продължил по пътя си. Любовта, осъзнавайки колко много му дължи, попитала Познанието:
- Кой ми помогнаω
- Помогна ти Времето – отговорило Познанието.
- Времетоω – почудила се Любовта, - Но защо Времето ми е помогналоω
Познанието се усмихнало и с дълбока мъдрост отговорило:
- Защото само Времето е способно да разбере колко велика е Любовта!
Легенда за лудостта и любовта
Разказва се в тази легенда, че веднъж се събрали на едно място на земята всички чувства и качества на хората. Когато ОТЕГЧЕНИЕТО за трети път се прозяло, ЛУДОСТТА, както винаги достатъчно луда, му предложила: "Искаш ли да играем на криеницаω" ИНТРИГАТА надигнала заинтересовано глава и ЛЮБОПИТСТВОТО без да може да се сдържи попитало: "На криеница! И каква е тази играω" "Това е една игра - му обяснила ЛУДОСТТА - в която aз си затварям очите и започвам да броя от едно до един милион, докато през това време вие се скривате и когато спра да броя, първия от вас, когото намеря ще заеме моето място за да се продължи играта."
ЕНТУСИАЗМЪТ се включил веднага в играта, последван от ЕУФОРИЯТА. РАДОСТТА подскачала така весело, че накрая убедила СЪМНЕНИЕТО, дори и АПАТИЯТА, която никога нищо не я интересувало. Но не всички искали да участват. ИСТИНАТА предпочитала да не се крие. За каквоω Като в крайна сметка винаги я разкривали. НАДМЕННОСТТА казала, че това е една много глупава игра (но всъщност я дразнело това, че идеята не била нейна). КОВАРСТВОТО предпочело да не рискува... Едно...две...три... започнала да брои ЛУДОСТТА. Първият, който се скрил бил МЪРЗЕЛЪТ, който както винаги се спрял още зад третия камък от пътя. ВЯРАТА се качила на небето. ЗАВИСТТА се скрила зад сянката на ТРИУМФА, който със свои собствени усилия успял да се добере до върха на най-високото дърво. ЩЕДРОСТТА почти не могла да се скрие, всяко място, което намирала й изглеждало прекрасно за някой от нейните приятели - например едно кристално чисто езеро, та то е идеално за КРАСОТАТА. Короната на едно дърво - перфектно място за СТРАХА. Полетът на една пеперуда - най-доброто скривалище за СЛАДОСТРАСТИЕТО. Поривът на вятъра - прекрасно убежище за СВОБОДАТА. Така че най-накрая ЩЕДРОСТТА се скрила в един слънчев лъч. ЕГОИЗМЪТ за сметка на това си намерил едно много добро местенце още от самото начало, проветриво, удобно... точно като за него. ЛЪЖАТА се скрила на дъното на океаните (но нали си е ЛЪЖА, всъщност била зад дъгата). СТРАСТТА и ЖЕЛАНИЕТО били в центъра на вулканите. ЗАБРАВАТА... (забравих къде се скрила!)... но това не е толкова важно.
Когато ЛУДОСТТА преброила 999 999 ЛЮБОВТА все още не била намерила място, където да се скрие. Всичко било вече заето. Накрая забелязала един розов храст и разнежена решила да се скрие сред неговите цветчета. "Един милион", преброила ЛУДОСТТА и започнала да търси. Първият, който се появил бил МЪРЗЕЛЪТ, само на три крачки от камъка, където била ЛУДОСТТА. След него дочула ВЯРАТА, която си бъбрела с Бог на небето. СТРАСТТА и ЖЕЛАНИЕТО почувствала във вибрациите на вулканите. По невнимание открила ЗАВИСТТА и естествено могла да заключи къде е ТРИУМФЪТ. ЕГОИЗМЪТ нямало защо да го търси, той сам бил излязъл, отчаян от своето скривалище, което се оказало едно гнездо на оси.
От толкова обикаляне ЛУДОСТТА почувствала жажда и, приближавайки се до езерото, открила КРАСОТАТА. Със СЪМНЕНИЕТО се оказало още по-лесно, намерила го седнало върху една скала без да е решило все още къде да се скрие. Така намерила всички: ТАЛАНТА между свежата трева, МЪКАТА в една тъмна пещера, ЛЪЖАТА зад дъгата (или всъщност на дъното на океаните!), намерила включително и ЗАБРАВАТА, която вече била забравила, че играе на криеница. Но само ЛЮБОВТА не се появила от нито едно място. ЛУДОСТТА я търсила зад всяко дърво, под всяко поточе на планетата, на върховете на всички планини и тъкмо когато вече щяла да се предаде, забелязала един розов храст с много розови цветчета. Взела една вила и започнала да раздвижва клоните на храста, но изведнъж чула болезнен вик. Бодлите на розата били наранили очите на ЛЮБОВТА. ЛУДОСТТА не знаела какво да направи: плакала, умолявала, искала извинение, дори обещала да стане неин водач. Оттогава нататък, от първия път, в който се играло на криеница на Земята, ЛЮБОВТА Е СЛЯПА И ЛУДОСТТА ВИНАГИ Я ПРИДРУЖАВА!
ЕНТУСИАЗМЪТ се включил веднага в играта, последван от ЕУФОРИЯТА. РАДОСТТА подскачала така весело, че накрая убедила СЪМНЕНИЕТО, дори и АПАТИЯТА, която никога нищо не я интересувало. Но не всички искали да участват. ИСТИНАТА предпочитала да не се крие. За каквоω Като в крайна сметка винаги я разкривали. НАДМЕННОСТТА казала, че това е една много глупава игра (но всъщност я дразнело това, че идеята не била нейна). КОВАРСТВОТО предпочело да не рискува... Едно...две...три... започнала да брои ЛУДОСТТА. Първият, който се скрил бил МЪРЗЕЛЪТ, който както винаги се спрял още зад третия камък от пътя. ВЯРАТА се качила на небето. ЗАВИСТТА се скрила зад сянката на ТРИУМФА, който със свои собствени усилия успял да се добере до върха на най-високото дърво. ЩЕДРОСТТА почти не могла да се скрие, всяко място, което намирала й изглеждало прекрасно за някой от нейните приятели - например едно кристално чисто езеро, та то е идеално за КРАСОТАТА. Короната на едно дърво - перфектно място за СТРАХА. Полетът на една пеперуда - най-доброто скривалище за СЛАДОСТРАСТИЕТО. Поривът на вятъра - прекрасно убежище за СВОБОДАТА. Така че най-накрая ЩЕДРОСТТА се скрила в един слънчев лъч. ЕГОИЗМЪТ за сметка на това си намерил едно много добро местенце още от самото начало, проветриво, удобно... точно като за него. ЛЪЖАТА се скрила на дъното на океаните (но нали си е ЛЪЖА, всъщност била зад дъгата). СТРАСТТА и ЖЕЛАНИЕТО били в центъра на вулканите. ЗАБРАВАТА... (забравих къде се скрила!)... но това не е толкова важно.
Когато ЛУДОСТТА преброила 999 999 ЛЮБОВТА все още не била намерила място, където да се скрие. Всичко било вече заето. Накрая забелязала един розов храст и разнежена решила да се скрие сред неговите цветчета. "Един милион", преброила ЛУДОСТТА и започнала да търси. Първият, който се появил бил МЪРЗЕЛЪТ, само на три крачки от камъка, където била ЛУДОСТТА. След него дочула ВЯРАТА, която си бъбрела с Бог на небето. СТРАСТТА и ЖЕЛАНИЕТО почувствала във вибрациите на вулканите. По невнимание открила ЗАВИСТТА и естествено могла да заключи къде е ТРИУМФЪТ. ЕГОИЗМЪТ нямало защо да го търси, той сам бил излязъл, отчаян от своето скривалище, което се оказало едно гнездо на оси.
От толкова обикаляне ЛУДОСТТА почувствала жажда и, приближавайки се до езерото, открила КРАСОТАТА. Със СЪМНЕНИЕТО се оказало още по-лесно, намерила го седнало върху една скала без да е решило все още къде да се скрие. Така намерила всички: ТАЛАНТА между свежата трева, МЪКАТА в една тъмна пещера, ЛЪЖАТА зад дъгата (или всъщност на дъното на океаните!), намерила включително и ЗАБРАВАТА, която вече била забравила, че играе на криеница. Но само ЛЮБОВТА не се появила от нито едно място. ЛУДОСТТА я търсила зад всяко дърво, под всяко поточе на планетата, на върховете на всички планини и тъкмо когато вече щяла да се предаде, забелязала един розов храст с много розови цветчета. Взела една вила и започнала да раздвижва клоните на храста, но изведнъж чула болезнен вик. Бодлите на розата били наранили очите на ЛЮБОВТА. ЛУДОСТТА не знаела какво да направи: плакала, умолявала, искала извинение, дори обещала да стане неин водач. Оттогава нататък, от първия път, в който се играло на криеница на Земята, ЛЮБОВТА Е СЛЯПА И ЛУДОСТТА ВИНАГИ Я ПРИДРУЖАВА!
Виновна съм!!!
Влюбих се в душата ти.. в нещо красиво... Нещо, което ме задържаше при теб всеки път, когато исках да избягам. Защо те обичам и аз незнам. Вечер си в мислите ми, луташ се там и търсиш изход ала не го намираш. Ти винаги си там - в сърцето ми... Понякога спираш дъха ми. Признавам - Виновна съм! Виновна съм, че те обичам... Че те искам, че не мога да те забравя... Виновна съм...
14.02.2007 г.
Как по-точно да стане това!?
Искаш да останем добри познати.
Как да разбирам това?
Длани, които до болка се стапяха сляти,
да се здрависват едва?
Погледи, дето дълго се пиеха жадни,
леко да се поздравяват?
Устни, които се пареха безпощадни,
дружески да си мълвят?
Не, ние не можем да бъдем добри познати.
Няма среда в любовта.
Бяхме най-близки.
Затуй от сега нататък ще сме най-чужди в света!
Как да разбирам това?
Длани, които до болка се стапяха сляти,
да се здрависват едва?
Погледи, дето дълго се пиеха жадни,
леко да се поздравяват?
Устни, които се пареха безпощадни,
дружески да си мълвят?
Не, ние не можем да бъдем добри познати.
Няма среда в любовта.
Бяхме най-близки.
Затуй от сега нататък ще сме най-чужди в света!
Приказкa за зодия Дева
Всяка сутрин Девичката се събуждаше и виждаше едно и също нещо. За съжаление то не беше никак хубаво. Девичката виждаше собствената си къщичка. А тя винаги беше ужасно разхвърляна!
- Ау, каква мръсотия се е събрала!, - учудваше се всяка сутрин тя, - Как не съм забелязала досега?
Девичката наистина много обичаше реда и чистотата. Странно, как не бе забелязала досега тази разхвърлия. Виждали ли сте по-мръсна къщичка? Девичката се скриваше под одеялото и затваряше очи.
- Сигурно сънувам. Когато наистина се събудя, ще видя, че моята къщичка е чиста и подредена.
Девичката броеше до три и отваряше очи. Къщичката си беше същата - най-разхвърляната в света.
- А, не!, - започваше да се ядосва Девичката, - Това не може да е истина. Сигурно още сънувам.
Тя пак се скриваше под одеялото. Понякога заспиваше, а понякога не. Но когато поглеждаше отново навън, виждаше все едно и също. Разхвърляна къщичка.
А Слънчицето започваше да напича, наближаваше обяд и крайно време беше Девичката да спре да се излежава. И тя ставаше, горкичката, като си мърмореше. Ето така.
- Добре, де, добре! - ядоса се много Девичката един ден. - Ще трябва да почистя, разбрах!
И тя започна да търси метлата. Но в тази разхвърлия лесно ли се намира метла? Та тя е съвсем мъничка, тази метла, а боклукът е толкова много. Най-накрая Девичката намери метлата и започна да мете.
- Как може да ми се случи такова нещо? И то на мен, най-голямата чистофайница на света - мърмореше си Девичката.
Точно тогава навън се чу силен шум. Тя хвърли метлата и изскочи пред къщичката. Там някакви човечета викаха.
- Какво става, къде отивате, за какво говорите? - хукна любопитната Девичка след тях, захвърлила метлата. - Чакайте - викаше тя. - Кажете и на мен!
Но човечетата вече бяха много далеч, не я чуха и продължиха да си вървят по пътя. Девичката ги гони, вика, но така и не можа да ги настигне.
- Тюх, да му се не види! - ядоса се тя. - Изтървах новината. Нещо става, а пък аз не знам какво!
Какво да се прави, върна се обратно в къщичката. Там я чакаше метлата. Девичката я гледа, гледа и много се чудеше - дали да мете или по-добре да остави метенето за утре, пък сега да избърше праха? Но да се бърше прах, преди да се мете, е празна работа. Метлата също вдига прахоляк и пак всичко ще се напраши.
- Няма как, налага се да мета - каза тъжно Девичката.
Тъкмо хвана метлата и навън пак се разшумя. Девичката изхвърча като ракета. Ето така. Край къщата минаха някакви други човечета, които също много бързаха. Девичката успя да чуе само две неща - Минаващото човече и гората.
- Аха! Значи, това било. Ами че това е страхотна новина, трябва да я разкажа на всички - изкрещя Девичката.
Ами къщичката? Къщичката щеше да почака. Има много по-важни неща от една разхвърляна къщичка. И като се разтича тази Девичка, всичко живо обиколи.
- Знаеш ли, че Минаващото човече вчера се е загубило в гората? Викало, викало, а никой не му отговарял. На сутринта го намерили - много изплашено и пресипнало.
Така каза Девичката на всички и освен това даде съвети за какво ли не - например, как да си изчистят къщичките, защото тя, моля ви се, много обичала чистотата. Тича Девичката, тича наоколо, шушука и върти очи. Вижте как.
Вечерта Девичката се прибра изморена. Къщичката я чакаше, все така разхвърляна и мръсна.
- Ау! Съвсем забравих, че трябва да почиствам - извика Девичката.
- Ехей! Девичке - повика я Минаващото човече. - Не можах да мина по-рано. Исках да те поканя на излет в гората.
Така каза Минаващото човече и си замина. А Девичката остана да гледа след него с отворена уста.
- Значи, не се е загубило в гората това човече, а прави излет там! Съвсем се обърках! Цял ден съм тичала напразно!
Ядоса се Девичката и легна да спи. Утре я чакаше тежка работа. Трябваше да обиколи пак всички и да им каже за излета. А къщичката? Къщичката щеше да почака, няма крака да избяга, нали?
Девичката заспа, а Луната надникна през прозорчето и като видя каква е разхвърлия, се скри зад облаците.
- Ау, каква мръсотия се е събрала!, - учудваше се всяка сутрин тя, - Как не съм забелязала досега?
Девичката наистина много обичаше реда и чистотата. Странно, как не бе забелязала досега тази разхвърлия. Виждали ли сте по-мръсна къщичка? Девичката се скриваше под одеялото и затваряше очи.
- Сигурно сънувам. Когато наистина се събудя, ще видя, че моята къщичка е чиста и подредена.
Девичката броеше до три и отваряше очи. Къщичката си беше същата - най-разхвърляната в света.
- А, не!, - започваше да се ядосва Девичката, - Това не може да е истина. Сигурно още сънувам.
Тя пак се скриваше под одеялото. Понякога заспиваше, а понякога не. Но когато поглеждаше отново навън, виждаше все едно и също. Разхвърляна къщичка.
А Слънчицето започваше да напича, наближаваше обяд и крайно време беше Девичката да спре да се излежава. И тя ставаше, горкичката, като си мърмореше. Ето така.
- Добре, де, добре! - ядоса се много Девичката един ден. - Ще трябва да почистя, разбрах!
И тя започна да търси метлата. Но в тази разхвърлия лесно ли се намира метла? Та тя е съвсем мъничка, тази метла, а боклукът е толкова много. Най-накрая Девичката намери метлата и започна да мете.
- Как може да ми се случи такова нещо? И то на мен, най-голямата чистофайница на света - мърмореше си Девичката.
Точно тогава навън се чу силен шум. Тя хвърли метлата и изскочи пред къщичката. Там някакви човечета викаха.
- Какво става, къде отивате, за какво говорите? - хукна любопитната Девичка след тях, захвърлила метлата. - Чакайте - викаше тя. - Кажете и на мен!
Но човечетата вече бяха много далеч, не я чуха и продължиха да си вървят по пътя. Девичката ги гони, вика, но така и не можа да ги настигне.
- Тюх, да му се не види! - ядоса се тя. - Изтървах новината. Нещо става, а пък аз не знам какво!
Какво да се прави, върна се обратно в къщичката. Там я чакаше метлата. Девичката я гледа, гледа и много се чудеше - дали да мете или по-добре да остави метенето за утре, пък сега да избърше праха? Но да се бърше прах, преди да се мете, е празна работа. Метлата също вдига прахоляк и пак всичко ще се напраши.
- Няма как, налага се да мета - каза тъжно Девичката.
Тъкмо хвана метлата и навън пак се разшумя. Девичката изхвърча като ракета. Ето така. Край къщата минаха някакви други човечета, които също много бързаха. Девичката успя да чуе само две неща - Минаващото човече и гората.
- Аха! Значи, това било. Ами че това е страхотна новина, трябва да я разкажа на всички - изкрещя Девичката.
Ами къщичката? Къщичката щеше да почака. Има много по-важни неща от една разхвърляна къщичка. И като се разтича тази Девичка, всичко живо обиколи.
- Знаеш ли, че Минаващото човече вчера се е загубило в гората? Викало, викало, а никой не му отговарял. На сутринта го намерили - много изплашено и пресипнало.
Така каза Девичката на всички и освен това даде съвети за какво ли не - например, как да си изчистят къщичките, защото тя, моля ви се, много обичала чистотата. Тича Девичката, тича наоколо, шушука и върти очи. Вижте как.
Вечерта Девичката се прибра изморена. Къщичката я чакаше, все така разхвърляна и мръсна.
- Ау! Съвсем забравих, че трябва да почиствам - извика Девичката.
- Ехей! Девичке - повика я Минаващото човече. - Не можах да мина по-рано. Исках да те поканя на излет в гората.
Така каза Минаващото човече и си замина. А Девичката остана да гледа след него с отворена уста.
- Значи, не се е загубило в гората това човече, а прави излет там! Съвсем се обърках! Цял ден съм тичала напразно!
Ядоса се Девичката и легна да спи. Утре я чакаше тежка работа. Трябваше да обиколи пак всички и да им каже за излета. А къщичката? Къщичката щеше да почака, няма крака да избяга, нали?
Девичката заспа, а Луната надникна през прозорчето и като видя каква е разхвърлия, се скри зад облаците.
Прости ми!!!
Липсваш ми. Липсват ми oчитe ти, ръceтe ти, усмивката ти...
Липсва ми всичкo oнoва, кoeтo ти ми давашe във всeки миг, изпълнeн с живoт и аз бях гoрда oт тoва. Гoрдeeх сe, чe някoй живeeшe за мeн, чe пoлучавах всичкo... съжалявам... бях eгoистка... бях и сляпа, и тъжна и измъчeна oт любoвта на eдин мъж, затoва нe ти oтвърнах на нитo eдин жeст... акo знаeш самo кoлкo мнoгo съжалявам за всичкo...
Сeга кoгатo вeчe тe загубих бих искала всичкo да e кактo бe прeди, бeз прeгради, бeз тъга, бих дала всичкo за нашeтo нoвo началo в любoвта... нo ти си тръгна, пoтърси всичкo oнoва, кoeтo аз нe ти дадoх в друга. Даваш и всичкo, кoeтo прeди бe мoe... мразя я, пoлудявам oт бeзпoщадната рeвнoст и гняв...
Сeга си размeнихмe рoлитe, сeга аз съм куклата... нo ти си тoзи, кoитo държи нeчиe сърцe и щастиe в ръцeтe си... сeга аз си мисля кoлкo щастливи мoжeхмe да бадeм сeга, а ти кoлкo щастливи мoжeхмe да бъдeм прeди...
Мoжe би такава e била съдбата ни, да живeeм с любoвта във вeчна бoрба за чуства, да наранявамe сeбe си и другитe oкoлo нас...
Дали някoга щe мoжeм да заслужим любoвта си? Да я изживeeм... да я сахраним... да я изпитамe...
Нe знаeш кoлкo мнoгo тe oбичам и как искам да oпитамe oт началo и да си прoстим за грeшкитe.
Прoсти ми.
Липсва ми всичкo oнoва, кoeтo ти ми давашe във всeки миг, изпълнeн с живoт и аз бях гoрда oт тoва. Гoрдeeх сe, чe някoй живeeшe за мeн, чe пoлучавах всичкo... съжалявам... бях eгoистка... бях и сляпа, и тъжна и измъчeна oт любoвта на eдин мъж, затoва нe ти oтвърнах на нитo eдин жeст... акo знаeш самo кoлкo мнoгo съжалявам за всичкo...
Сeга кoгатo вeчe тe загубих бих искала всичкo да e кактo бe прeди, бeз прeгради, бeз тъга, бих дала всичкo за нашeтo нoвo началo в любoвта... нo ти си тръгна, пoтърси всичкo oнoва, кoeтo аз нe ти дадoх в друга. Даваш и всичкo, кoeтo прeди бe мoe... мразя я, пoлудявам oт бeзпoщадната рeвнoст и гняв...
Сeга си размeнихмe рoлитe, сeга аз съм куклата... нo ти си тoзи, кoитo държи нeчиe сърцe и щастиe в ръцeтe си... сeга аз си мисля кoлкo щастливи мoжeхмe да бадeм сeга, а ти кoлкo щастливи мoжeхмe да бъдeм прeди...
Мoжe би такава e била съдбата ни, да живeeм с любoвта във вeчна бoрба за чуства, да наранявамe сeбe си и другитe oкoлo нас...
Дали някoга щe мoжeм да заслужим любoвта си? Да я изживeeм... да я сахраним... да я изпитамe...
Нe знаeш кoлкo мнoгo тe oбичам и как искам да oпитамe oт началo и да си прoстим за грeшкитe.
Прoсти ми.
MG
Възможно ли е да обичаш някого... толкова силно... толкова искрено... толкова чисто... да виждаш в него съдбата си... да виждаш в него себе си... Да си готов да пожертваш живота си... за другия... да си готов... да го последваш навсякъде... за да сте заедно... завинаги...
Да обичаш любимия си... и когато го видиш... тялото ти да трепери... очите ти да се пълнят със сълзи... от щастие... че сте заедно... и всеки миг прекаран с него... да бъде миг на щастие... и всяка нощ да благодариш на Бог... че го има... и че е с теб... че те обича така както ти него...
Да потъваш в очите му... за теб... той да е най-прекрасният човек на света... най-добрият... най-нежният... с най-милосърдното сърце... с най-прекрасната усмивка... с най-красивият смях и САМО ТОЙ... да бъде в мислите ти... да бъде в сънищата ти... да бъде в мечтите ти... да се слеят в едно... сън и реалност... и всеки миг... в който не сте заедно... да сте един с друг в мислите си... когато има болка... тя да е поделена между двама ви... когато има радост... тя да е умножена... и изпитана... и изживяна... от двама ви... завинаги заедно.
... Но понякога... когато обичаш така... както се обича... само веднъж... а него го няма... и идва само нощем... в сънищата ти... в мечтите ти... и заспиваш без него... и се събуждаш със сълзи в очите... защото утрото го е прогонило... заедно със съня... заедно с красивата мечта... тогава душата ти отлита... и не се завръща... остава само болката... и сляпата вяра... и безнадеждната надежда... че ще го откриеш отново... него... любовта... душата си
... Повечето хора се страхуват от думи като ЛЮБОВ и ЗАВИНАГИ...
Господи, колко много мога аз да те обичам!!!
Да обичаш любимия си... и когато го видиш... тялото ти да трепери... очите ти да се пълнят със сълзи... от щастие... че сте заедно... и всеки миг прекаран с него... да бъде миг на щастие... и всяка нощ да благодариш на Бог... че го има... и че е с теб... че те обича така както ти него...
Да потъваш в очите му... за теб... той да е най-прекрасният човек на света... най-добрият... най-нежният... с най-милосърдното сърце... с най-прекрасната усмивка... с най-красивият смях и САМО ТОЙ... да бъде в мислите ти... да бъде в сънищата ти... да бъде в мечтите ти... да се слеят в едно... сън и реалност... и всеки миг... в който не сте заедно... да сте един с друг в мислите си... когато има болка... тя да е поделена между двама ви... когато има радост... тя да е умножена... и изпитана... и изживяна... от двама ви... завинаги заедно.
... Но понякога... когато обичаш така... както се обича... само веднъж... а него го няма... и идва само нощем... в сънищата ти... в мечтите ти... и заспиваш без него... и се събуждаш със сълзи в очите... защото утрото го е прогонило... заедно със съня... заедно с красивата мечта... тогава душата ти отлита... и не се завръща... остава само болката... и сляпата вяра... и безнадеждната надежда... че ще го откриеш отново... него... любовта... душата си
... Повечето хора се страхуват от думи като ЛЮБОВ и ЗАВИНАГИ...
Господи, колко много мога аз да те обичам!!!
Патката и Прасето
Имало едно време една съвсем малка патица, която срещнала един съвсем голям прасчо, който не бил точно прасчо, защото имал и мускули, не точно като тези на прасчо, но все пак... малката патица най-много обичала да писука в чисти езерца, да се гушка в зелените храсталаци и да излиза с други патици с които силно да писукат заедно, малката патица си представяла че трябва да срещне големия жълт паток, който да обича същите неща, които обича тя. да писука по същия начин, да се гушка точно като нея, да обича много сладолед (защото патета наистина обичат сладоледа), да си говори за смисъла на патешкия живот, да яде сутрин кроасанчета с шоколад и да пие кафе в големи стъклени чаши. обаче така и не виждала такива същества, само си представяла че някъде в някой храст се крие нещо подобно. откривала отвреме навреме разни жаби, и от много приказки си мислела че като ги целуне ще станат на принцове, обаче понеже най-често си оставали жаби, престанала и това да прави. продължавала да си плува в чистото езерце и да си представя розовия голям паток с голяма жълта човка, който никак ама никак няма да прилича на жаба. така станало обаче, че всички тия същества оставяли по нещо в езерцето, и така то започнало да се замърсява. един оставил малко болка, друг оставил малко страх, трети малко тъга, четвърти малко смях...но езерото не било така чисто, както някога. тогава малката патица започнала старателно да го почиства, затворила всички тия чуства в един голям Архив, сложила му надпис Архуив (защото тя не познавала добре правописа, но все пак успяла някак да го напише), заключила го с един голям ключ и го хвърлила на дъното на езерото, където никога не се гмуркала (защото тя дори не можела да се гмурка). от някъде един ден се появил обаче един голям прасчо, който си мислел че е ловец, имал си дори пушка и въдица си имал. открил случайно езерцето и тъкмо се прицелил към патицата под съпровода на "и ловец съм и рибар съм" когато патицата силно записукала срещу него. възмутен от това прасчо не могъл с да я уцели. тогава започнал да идва по-често, наминавал от време навреме и ту се опитвал нежно да я привика така че да я улови, ту грубо и се карал че много мърда и не може да я уцели. патицата оставала ту доволна от срещите ти с него, ту много обидена, че се опитва да навлиза в личното й пространство. от цялата работа обаче, те се сприятелили. започнали всеки ден да се виждат и прасчото вече не държал да я убива, дори от време на време му се приисквало да я погушка. но понеже и той бил доста несигурен прасчо, понякога дори незнаел какво да каже и как да се държи. той бил свикнал да се вижда с калинки, с мухи, с малки слонички, но не и с патета досега, което на момени доста му пречило на общуването. един ден обаче дошъл без пушка и без въдица, бил един различен прасчо, един по-мил, по-хубав, по-добър прасчо, а и някак повече приличал на гушкослав отколкото на прасчо. разбрал той за архива и се опитал да го отвори, патицата му обяснила че ключа е някъде надълбоко и че само ако е много лош ще успее да се промъкне и да отвори всички ужастни чуства, които била запазила там. срещите им продължили, обаче патицата осъзнала че го обича не защото може да е много мил и добър, а заради всичко което е, и заради дните в които идва с пушката си, и заради дните в които идва нежен и гушкав, заради всичко което тя иска да бъде а той не може, и заради всичко което той всъщност е. дълбоко в себе си прасчо бил един наистина много добър прасчо. единственото което трябвало да разбере било че винаги има шанса да изгубиш това, което имаш ако не се грижиш за него, защото Джойс Кери го е казал най-добре - Любовта не расте по дърветата като ябълките в рая, тя е нещо, което трябва да сътворим като използваме въображението си!!!
...
...
ПРАВИЛА ЗА ЧОВЕШКИТЕ СЪЩЕСТВА
Антоан дьо Сент - Екзюпери
1. Ще получиш тяло. Дали ще го харесваш или мразиш, то ще си бъде твое през цялото време, докато си на тази земя.
2. Ще усвояваш уроци.Записан си в целодневното неофициално училище наречено Живот. Всеки ден ще имаш възможността да усвояваш в това училище. Те може да ти харесат, а може и да ти се сторят неуместни и глупави.
3. Няма грешки има само уроци.Израстването е процес на проби и грешки: експериментиране. ,,Провалените" експерименти също са част от процеса, както и онзи експеримент, който в края на краищата се оказва "успешен".
4. Урокът се повтаря , докато се научи. Един и същ урок ще ти бъде представян по различни начини, докато го научиш. Тогава продължаваш със следващия.
5. Усвояването на уроци няма край. Няма част от живота, през която да не се налага да усвояваш уроци. Докато си жив, винаги има уроци, които трябва да бъдат научени.
6. "Там" не е по-добре от "Тук". Когато твоето "там" стане "тук", ти просто ще откриеш друго "там", което пак ще изглежда по-добре от "тук".
7. Другите за теб са само огледала. Не можеш да обичаш или да мразиш нещо у някого, освен ако в него не виждаш отразено това, което обичаш или мразиш у себе си.
8. От теб зависи как ще изживееш живота си. Разполагаш с всички инструменти и ресурси, които са ти необходими. Как ще ги използваш, зависи единствено от теб. Изборът е твой.
9. Отговорите от които имаш нужда, са в теб самия.Отговорите на въпросите, поставени от Живота, носиш в себе си. Трябва само да гледаш, да слушаш и да вярваш.
10. Ще забравиш всичко това.
1. Ще получиш тяло. Дали ще го харесваш или мразиш, то ще си бъде твое през цялото време, докато си на тази земя.
2. Ще усвояваш уроци.Записан си в целодневното неофициално училище наречено Живот. Всеки ден ще имаш възможността да усвояваш в това училище. Те може да ти харесат, а може и да ти се сторят неуместни и глупави.
3. Няма грешки има само уроци.Израстването е процес на проби и грешки: експериментиране. ,,Провалените" експерименти също са част от процеса, както и онзи експеримент, който в края на краищата се оказва "успешен".
4. Урокът се повтаря , докато се научи. Един и същ урок ще ти бъде представян по различни начини, докато го научиш. Тогава продължаваш със следващия.
5. Усвояването на уроци няма край. Няма част от живота, през която да не се налага да усвояваш уроци. Докато си жив, винаги има уроци, които трябва да бъдат научени.
6. "Там" не е по-добре от "Тук". Когато твоето "там" стане "тук", ти просто ще откриеш друго "там", което пак ще изглежда по-добре от "тук".
7. Другите за теб са само огледала. Не можеш да обичаш или да мразиш нещо у някого, освен ако в него не виждаш отразено това, което обичаш или мразиш у себе си.
8. От теб зависи как ще изживееш живота си. Разполагаш с всички инструменти и ресурси, които са ти необходими. Как ще ги използваш, зависи единствено от теб. Изборът е твой.
9. Отговорите от които имаш нужда, са в теб самия.Отговорите на въпросите, поставени от Живота, носиш в себе си. Трябва само да гледаш, да слушаш и да вярваш.
10. Ще забравиш всичко това.
MOLOKO Forever More
What if I drow in the sea of devotion
Just a stone left unturned
My need is deep
Wide endless oceans
Feel it furious
The fire burns on
Let there be love
Everlasting
And it will live eternally
Will we receive without ever asking?
I´m just curious
Got to find me somebody
But there´s nobody
To love me
And it´s driving me crazy
There´s nobody to love me
Somebody tell me
How could there be nobody
To love me
And it´s driving me crazy
There´s nobody to love me
Somebody tell me
How could there be nobody
Nobody to love me
And this life is so empty
There´s nobody to love me
Endless tears
Forever joy
To fell most every feeling
Forever more
4x
And if I drown in the sea of devotion
Just a stone left unturned
My need is deep
Wide endless oceans
Fell it furious
The fire burns on
Let there be love
Everlasting
And it will live eternally
Will we receive without ever asking?
I´m just curious
Don´t want to see me crying
Just want to see me flying
I need to get so high and
Want somebody to blow my mind
Don´t want to see me crying
Just want to see me flying
I need to get so high and
Want don´t you blow my mind
Blow my mind
Blow my mind
Got to find me somebody
But there´s nobody
To love me
Anybody could love me
And it´s driving me crazy
There´s nobody to love me
Anybody could love me
Somebody to hold my hand
Someone who understands
Someone to help me write
The poetry of life
Someone to love me
Someone who loves me
Ooh baby
Endless tears
Forever joy
To fell most every feeling
Forever more
4x
Got to find me somebody
But there´s nobody
To love me
And it´s driving me crazy
There´s nobody to love me
Most every feeling
To feel most every feeling
Абонамент за:
Публикации (Atom)