Габриел Гарсия Маркес

Ако Бог забравеше за момент, че съм една парцалена кукла и ми подареше късче живот, може би нямаше да казвам всичко, което мисля, но със сигурност щях да мисля всичко това, което казвам тук. Бих придавал стойност на нещата не спрямо това колко струват, а спрямо това, което означават. Щях да спя малко, да мечтая повече, защото за всяка минута, когато затваряме очите си, губим 60 секунди светлина. Бих продължил, когато другите спираха, бих се събуждал, когато другите спяха. Бих слушал, когато другите говореха и колко бих се наслаждавал на един хубав шоколадов сладолед! Ако Бог ми подареше късче живот, ...

... бих се обличал просто, бих лежал по очи пред слънцето, оставайки непокрито не само тялото си, но и душата си. Боже, ако можех, бих изписал омразата си върху леда и бих чакал да изгрее слънцето. Бих изрисувал върху звездите с вдъхновението на Ван Гог едно стихотворение на Бенедит, а песен на Шерат би била серенадата, която бих подарил на Луната. Бих поливал със сълзите си розите, за да почувствам болката от прегръдката им... Боже, ако имах едно късче живот... Нямаше да оставя да премине дори един ден, без да кажа на хората, че обичам, че ги обичам. Бих накарал всеки мъж и жена да повярват, че са мои любими и бих живял влюбен в любовта. На хората бих посочвал колко грешки правят, като мислят, че спират да се влюбват, когато остареят, без да разбират, че остаряват, когато спират да се влюбват! На малкото дете бих дал крила, но бих го оставил само да се научи да лети. На възрастните бих показал, че смъртта не настъпва в резултат на преклонната възраст, а в резултат на забравата. Научих толкова неща от вас, хората... Научих, че всички искат да живеят на върха на планината, без да знаят,че истинското щастие се намира в начина, по който изкачваш стръмния склон. Научих, че когато новороденото за първи път стисне в малката си длан пръстта на баща си, го пленява завинаги. Научих, че човек бива оправдан за това да гледа другия отвисоко само, когато трябва да му помогне да стане. Винаги трябва да казваш това, което чувстваш и винаги да правиш това, което мислиш. Ако знаех, че днес би бил последният път, когато щях да те гледам как спиш, бих те прегърнал и бих се помолил на Господ да мога да стана пазител на душата ти. Ако знаех, че това ще бъде последният път, когато те гледам как излизаш от вратата, бих те прегърнал и бих ти подарил целувка. Ако знаех, че това е последният път, когато ще чуя гласа ти, бих записвал всяка твоя дума, за да мога да ги слушам отново и отново. Ако знаех, че тези са последните моменти, когато те виждам, щях да ти казвам "обичам те" и нямаше глупаво да мисля, че ти вече го знаеш. Винаги има едно утре и животът ни дава и други удобни възможности, за да направим нещата така, както трябва, но в случай, че направя грешка и ни остава само днес, бих искал да ти кажа колко те обичам и че никога няма да те забравя. Утре-то не е гарантирано за никого - нито млад, нито стар. Днес може да е последният път, когато виждаш хората, които обичаш. Затова не чакай повече, направи го днес, защото ако утре-то никога не дойде, със сигурност ще се разкайваш за деня, когато не намери време за една усмивка, една прегръдка, и беше много зает, за да направиш действителност последното им желание. Дръж тези, които обичаш, близо до себе си, кажи им шепнешком колко много имаш нужда от тях, обичай ги и се отнасяй с тях добре, намери време да им кажеш "извинявай", "прости ми", "моля те", "благодаря" и всички думи, изразяващи любов, които знаеш. Никой няма да се сети за скритите ти мисли. Поискай от Господ силата и мъдростта, за да ги изразиш. Покажи на приятелите си какво означават за теб.

Страх!!! Но ЗАЩО?

От какво се страхуваме всъщност? От самата любов? От самото чувство, че обичаш? Нарочно казвам „обичаш”, а не „си обичан”. Аз и досега не се научих да бъда по-щастлива, когато ме обичат, отколкото когато аз самата обичам...
Разбира се, че на 12-14-16 години може би всяко момиченце мечтае за единствения – с който ще бъде първата целувка, който (непременно!) ще бъде първият й мъж, той ще бъде баща на децата й, ще живеят дълго и щастливо...
После животът постепенно внася своите корективи...

Прочетеното в книгите, видяното във филмите, романтичните идилични картини отстъпват пред реалиите на живота...
Оказва се, че любовта е не винаги взаимна. Че от любовта понякога боли. Че връзката между двама души може просто да се изчерпи, колкото и красиво или бурно да е започнала......
Живи хора сме. Развиваме се, растем, променяме се. Трупаме опит, за някои той носи и мъдрост. Мъдростта да обичаш...особена мъдрост. Да си щастлив от това, че обичаш, че сърцето ти гори и този огън е единственото, което има значение....
Да искаш да направиш всичко, за да е любимият човек щастлив... Без да изискваш от него нищо – да те обича точно толкова, да е непрекъснато до теб, да прави всичко точно така, както ти очакваш от него. Когато започнат изискванията и очакванията – мога да те обичам само ако си точно такъв и такъв и правиш точно това и това – това е краят на любовта и началото на една сделка....
Понякога ни причиняват болка. Болката може да ни жегне от това, че не постъпват според очакванията ни. „Ама как можа?”. Ами могъл/могла е...Ние не сме го очаквали, ние сме шашнати, боли ни...А за другия човек това е съвсем естествено....
Истинската любов приема човека такъв, какъвто е – от и до – и в най-важните неща, и в най-дребните нюанси. Ако го няма това приемане – обичаме ли наистина? Или наричаме любов просто своя стремеж за душевен комфорт? И когато не ни го осигуряват или ни го отнемат, се чувстваме излъгани, предадени, унизени...
Така че.....от какво се страхуваме всъщност?