От какво се страхуваме всъщност? От самата любов? От самото чувство, че обичаш? Нарочно казвам „обичаш”, а не „си обичан”. Аз и досега не се научих да бъда по-щастлива, когато ме обичат, отколкото когато аз самата обичам...
Разбира се, че на 12-14-16 години може би всяко момиченце мечтае за единствения – с който ще бъде първата целувка, който (непременно!) ще бъде първият й мъж, той ще бъде баща на децата й, ще живеят дълго и щастливо...
После животът постепенно внася своите корективи...
Прочетеното в книгите, видяното във филмите, романтичните идилични картини отстъпват пред реалиите на живота...
Оказва се, че любовта е не винаги взаимна. Че от любовта понякога боли. Че връзката между двама души може просто да се изчерпи, колкото и красиво или бурно да е започнала......
Живи хора сме. Развиваме се, растем, променяме се. Трупаме опит, за някои той носи и мъдрост. Мъдростта да обичаш...особена мъдрост. Да си щастлив от това, че обичаш, че сърцето ти гори и този огън е единственото, което има значение....
Да искаш да направиш всичко, за да е любимият човек щастлив... Без да изискваш от него нищо – да те обича точно толкова, да е непрекъснато до теб, да прави всичко точно така, както ти очакваш от него. Когато започнат изискванията и очакванията – мога да те обичам само ако си точно такъв и такъв и правиш точно това и това – това е краят на любовта и началото на една сделка....
Понякога ни причиняват болка. Болката може да ни жегне от това, че не постъпват според очакванията ни. „Ама как можа?”. Ами могъл/могла е...Ние не сме го очаквали, ние сме шашнати, боли ни...А за другия човек това е съвсем естествено....
Истинската любов приема човека такъв, какъвто е – от и до – и в най-важните неща, и в най-дребните нюанси. Ако го няма това приемане – обичаме ли наистина? Или наричаме любов просто своя стремеж за душевен комфорт? И когато не ни го осигуряват или ни го отнемат, се чувстваме излъгани, предадени, унизени...
Така че.....от какво се страхуваме всъщност?
Няма коментари:
Публикуване на коментар