Винаги съм си мислила, че за да се радваш на щастлива връзка, за да искаш да получаваш любов, уважение, искреност, топлота, трябва да можеш да даваш. Да даряваш човека до теб с това, от което има нужда, за да получаваш същото и от него. Защото хората са казали, “прави това, което искаш да ти направят”. В Библията е казано -“Давай, за да ти се даде.”
Но какво става когато даваш, а не получаваш? Изхабяваме ли се по този начин?
Какво става, когато очакваш да имаш нещо истинско, а го нямаш? Защото не се чувстваш наистина специален...защото ти липсва все нещичко...защото чувстваш, че се раздаваш прекалено много, а всъщност се питаш ”трябва ли?”
Казват, че да обичаш някого означавало да даваш и да забравиш на мига какво си дал. Да не очакваш да ти се върне. Да се раздаваш и да си щастлив с това, което си дал. Това означава ли, че не трябва да сме “злопаметни” в любовта?
Жалкото обаче е, че хората имат навика да помнят повече лошите неща. Да си спомнят не кой какво добро му е направи, а какво зло. И после се сърдим на другите, а всъщност трябва да се сърдим на себе си...