Когато любовта си отива, остават само спомените. Като малки трохички по пътеката за вкъщи, те осветяват мрачната мисъл, обзела съзнанието ни в момент на слабост и ни връщат за миг в света на отминалите дни. Онзи лъч, който те сгрява и те кара да се усмихваш нежно при мислълта за блаженното щастие на любовта.
Когато любовта си отива, остават чистите, искрени сълзи по изгубената обич. Сълзи, които падат тежко с тътена на болката, отронват се като капка дъжд от лист и изсъхват по бузите като топящ се сняг.
Когато любовта си отива, остава болката. Пронизваща, изпепеляващя, изгаряща. Болката, която жадува за справедливост и отчаяно търси пътя към щастието. Студена игла, която пробожда сърцето и го кара да страда. Властваща господарка в света на тъгата.
Когато любовта си отива, остава чувството на НЕзавършеност, НЕсъвършеност, НЕдоизказаност.
Когато си отиде любовта, си отива част от теб. Затваряш очи и света се променя. Мечтите не са това, което са били. Ти не си това, което си бил.
Когато си отиде любовта, губиш частица от себе си. Но губиш ли идентичността си? Губиш ли мечтите си? Света си? Силите си?
Какво печелиш, когато изгубиш любовта?
Няма коментари:
Публикуване на коментар